сряда, 3 май 2017 г.

Празните хора

Уморих се от празните хора,
уморих се от техния стил.
Ако можех само да ги изгоня,
че светът ми те правят прогнил...
Но навярно така ми е писано,
да говоря на мъртви лица,
приказки да разказвам
на хора със празни сърца...
Някой ден, често се моля,
този свят да се промени...
И повече истински хора
от някъде да завалят...

Глътка море

Дайте ми глътка море!
Дайте, че не мога да дишам.
Отнеха ми и мечти, и сърце,
отнеха ми името даже.

Дайте ми, моля ви, глътка море.
И чайки, които да гоня.
Дайте ми пясък и шепа звезди.
Дайте, че не мога да дишам.

Загубих се!
Загубих света си.
Само с море
може да ме спасите.


Да отпия...
Да, да отпия солена вода.
Да бълбука в главата ми.
Да се нахраня със миди…

Дайте ми, моля ви,

малко море,

че умирам,
умирам…

Не се обаждай

ще си спестим малко чувства
не се притеснявай
болката ще си отиде
споменът - не

още един път 

ще кажа "не ми се обаждай"
аз ще звъня
това го знаеш

не ми вдигай

няма да се променим
прекалено си приличаме
заедно да умрем

утре забравям

всички твои тайни
ще спестим малко чувства
болката - не

сряда, 1 март 2017 г.

Откраднати

Научих се да изпитвам по-малко носталгия. Дори когато вали. Може би с времето, с честата смяна на „вкъщи”, с непрекъснатите липси…
А може би и заради това, че съм на 20+…
Всъщност почти се оправям навсякъде. С малко помощ оттук оттам. С повече усмивки. С по-малко говорене. Трябваше и на това да се науча. Не че ми харесва, но се налага. Да не показвам на всеки коя съм и за какво мечтая, че хората крадат мечти. И крадат приятелства. И крадат, каквото могат от мен. Оставят ми само куфара. И аз пак пътувам ли, пътувам. Да си търся думите, че и тях откраднаха – онези вълшебните, дето ги рисувах. Вече пиша по-малко. И по-малко се впечатлявам.
Само за едно нещо страдам безспирно – морето. Ама моето море – дето е черно и солено. Онова море, дето го държах толкова време в шепи. Единствено към него изпитвам носталгия. И тя не се лекува, дори с вълшебните сини води на лазурния бряг. Ама все едно. Вече ми е по-лесно. Може и да е от любовта. Може и да е от нещо друго. Може да е от щастието, че където и да отида, намирам приятели и се смеем.
Днес вали над сините води. Аз съм сама и не съвсем. Имам всичко, но не всичко е при мен. Винаги чакам да се върна отнякъде.

Но благодаря ти, дъжд, че ми донесе малко от откраднатите думи и че ме върна тук, където трябва да съм, за да изпитвам това, което е неизбежно.

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

СЪН

Сънувах тъмните нощи на Африка. Бях хванала ферибот, който ме отведе някъде, на място, което не познавам. Не знаех топло ли ще е или студено. Нямах дрехи в куфара. Говорех на няколко езика. А на земята имаше човек, от който се хранеха червеи.
Пристигнах в онзи свят и разбрах колко съм нищожна. С всичките радости, които притежавам, с всичките си малки емоции, с всичките си претенции, че съм страхотен човек. Защото какво сме всъщност ние, хората? Част от една голяма вселена, в която, колкото и да сме нещастни, винаги има някой, който  е по-нещастен от нас. А щастието винаги е недостижимо.
И така, докато в съня си се чудех откъде да си купя дрехи, там стоеше онзи човек, вече умрял, станал храна за някакви насекоми, без дрехи и без никакви мечти.

А аз мечтаех да се събудя…

сряда, 7 декември 2016 г.

Тя спи на дивана

Ние любовта не я разбираме. Тя идва, настанява се, разпръсква чар в цялата стая, после ляга на дивана и спи...
Ако не я събуждаме от време навреме, тя никога няма да престане да сънува. Но ние не го правим. Вярваме, че страстта ще я събуди, че танците ще привлекат вниманието й. Но това съвсем не се случва. Една грешна дума, един неверен поглед и с любовта е свършено. Угасне ли камината в стаята, тя ще стане и ще си замине, и никога вече няма да заспи на нашия диван.
Но ние не знаем за тази болка. Вървим напред, борим се за повече погледи и повече мили думи, докато всъщност трябва да сме вкъщи и да я топлим.
Ако сме безгрешни, само да бяхме безгрешни, любовта никога нямаше да излезе от нашата стая.
Но ние сме повече животни, отколкото хора. Винаги е било така, защото романтичните хора трудно оцеляват. Докато другите се смеят и говорят за дълги нощи, изпълнени със страст, романтичните говорят за страстни нощи, изпълнени с любов. И никой не ги разбира.
А любовта не обича чуждите, не обича страстните, не обича погледи на улицата, особено когато всичко това остава само там - в необятното пространство. Тя се отдава на спокойствие и винаги чака единият поне да я събужда вечер и да й стопля краката. Когато не се случи - ето, тя си отива, замръзнала и посивяла. Ние изобщо не я разбираме. Вечно я дърпаме за косата да се връща, вързваме я с въжета, обуваме й терлици, правим й чай, изкуствено да я стоплим. Понякога това ни спасява, но само понякога и не се знае докога...

неделя, 29 май 2016 г.

Не я обичам вече

Не обичам самотата, просто не я обичам.
Не я мразя. Винаги я гоня. Но понякога е толкова нахална. И аз какво да правя - прегръщам я. Защото тя стои и плаче пред вратата ми като наранена жена.
Добре, казвам ѝ, стига си плакала. И тя протяга ръце към мен, увива ги около врата ми и отпуска глава в гръдта ми. Обаче нали знаете - чувството да не обичаш някого - но да трябва да го прегърнеш, защото ти е мъчно за него. Най-тежката прегръдка, най-дългото време...
Като спре да плаче, започва да крещи и да троши всичко в стаята ми. Взима снимките ми, книгите, взима спомените ми, взима ми възглавницата... и изчезва. След нейните посещения оставам винаги в празна стая, без възглавница, без нищо почти. И така, отивам - купувам си нови книги, правя си спомени, снимам се. До следващото ѝ посещение.
Някоя вечер ще заключа вратата и няма да ѝ отворя, колкото и да блъска. Просто не я обичам.


https://www.youtube.com/watch?v=RUmOeNdLqjI 

Празните хора

Уморих се от празните хора, уморих се от техния стил. Ако можех само да ги изгоня, че светът ми те правят прогнил... Но навярно така ми...