сряда, 1 март 2017 г.

Откраднати

Научих се да изпитвам по-малко носталгия. Дори когато вали. Може би с времето, с честата смяна на „вкъщи”, с непрекъснатите липси…
А може би и заради това, че съм на 20+…
Всъщност почти се оправям навсякъде. С малко помощ оттук оттам. С повече усмивки. С по-малко говорене. Трябваше и на това да се науча. Не че ми харесва, но се налага. Да не показвам на всеки коя съм и за какво мечтая, че хората крадат мечти. И крадат приятелства. И крадат, каквото могат от мен. Оставят ми само куфара. И аз пак пътувам ли, пътувам. Да си търся думите, че и тях откраднаха – онези вълшебните, дето ги рисувах. Вече пиша по-малко. И по-малко се впечатлявам.
Само за едно нещо страдам безспирно – морето. Ама моето море – дето е черно и солено. Онова море, дето го държах толкова време в шепи. Единствено към него изпитвам носталгия. И тя не се лекува, дори с вълшебните сини води на лазурния бряг. Ама все едно. Вече ми е по-лесно. Може и да е от любовта. Може и да е от нещо друго. Може да е от щастието, че където и да отида, намирам приятели и се смеем.
Днес вали над сините води. Аз съм сама и не съвсем. Имам всичко, но не всичко е при мен. Винаги чакам да се върна отнякъде.

Но благодаря ти, дъжд, че ми донесе малко от откраднатите думи и че ме върна тук, където трябва да съм, за да изпитвам това, което е неизбежно.

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

СЪН

Сънувах тъмните нощи на Африка. Бях хванала ферибот, който ме отведе някъде, на място, което не познавам. Не знаех топло ли ще е или студено. Нямах дрехи в куфара. Говорех на няколко езика. А на земята имаше човек, от който се хранеха червеи.
Пристигнах в онзи свят и разбрах колко съм нищожна. С всичките радости, които притежавам, с всичките си малки емоции, с всичките си претенции, че съм страхотен човек. Защото какво сме всъщност ние, хората? Част от една голяма вселена, в която, колкото и да сме нещастни, винаги има някой, който  е по-нещастен от нас. А щастието винаги е недостижимо.
И така, докато в съня си се чудех откъде да си купя дрехи, там стоеше онзи човек, вече умрял, станал храна за някакви насекоми, без дрехи и без никакви мечти.

А аз мечтаех да се събудя…

сряда, 7 декември 2016 г.

Тя спи на дивана

Ние любовта не я разбираме. Тя идва, настанява се, разпръсква чар в цялата стая, после ляга на дивана и спи...
Ако не я събуждаме от време навреме, тя никога няма да престане да сънува. Но ние не го правим. Вярваме, че страстта ще я събуди, че танците ще привлекат вниманието й. Но това съвсем не се случва. Една грешна дума, един неверен поглед и с любовта е свършено. Угасне ли камината в стаята, тя ще стане и ще си замине, и никога вече няма да заспи на нашия диван.
Но ние не знаем за тази болка. Вървим напред, борим се за повече погледи и повече мили думи, докато всъщност трябва да сме вкъщи и да я топлим.
Ако сме безгрешни, само да бяхме безгрешни, любовта никога нямаше да излезе от нашата стая.
Но ние сме повече животни, отколкото хора. Винаги е било така, защото романтичните хора трудно оцеляват. Докато другите се смеят и говорят за дълги нощи, изпълнени със страст, романтичните говорят за страстни нощи, изпълнени с любов. И никой не ги разбира.
А любовта не обича чуждите, не обича страстните, не обича погледи на улицата, особено когато всичко това остава само там - в необятното пространство. Тя се отдава на спокойствие и винаги чака единият поне да я събужда вечер и да й стопля краката. Когато не се случи - ето, тя си отива, замръзнала и посивяла. Ние изобщо не я разбираме. Вечно я дърпаме за косата да се връща, вързваме я с въжета, обуваме й терлици, правим й чай, изкуствено да я стоплим. Понякога това ни спасява, но само понякога и не се знае докога...

неделя, 29 май 2016 г.

Не я обичам вече

Не обичам самотата, просто не я обичам.
Не я мразя. Винаги я гоня. Но понякога е толкова нахална. И аз какво да правя - прегръщам я. Защото тя стои и плаче пред вратата ми като наранена жена.
Добре, казвам ѝ, стига си плакала. И тя протяга ръце към мен, увива ги около врата ми и отпуска глава в гръдта ми. Обаче нали знаете - чувството да не обичаш някого - но да трябва да го прегърнеш, защото ти е мъчно за него. Най-тежката прегръдка, най-дългото време...
Като спре да плаче, започва да крещи и да троши всичко в стаята ми. Взима снимките ми, книгите, взима спомените ми, взима ми възглавницата... и изчезва. След нейните посещения оставам винаги в празна стая, без възглавница, без нищо почти. И така, отивам - купувам си нови книги, правя си спомени, снимам се. До следващото ѝ посещение.
Някоя вечер ще заключа вратата и няма да ѝ отворя, колкото и да блъска. Просто не я обичам.


https://www.youtube.com/watch?v=RUmOeNdLqjI 

вторник, 24 май 2016 г.

МЪЖЕ

Има много.
Има различни.
Има такива,
които обичат.
Има такива,
които лъжат.
Има такива,
които си вярват
И такива,
на които им вярват.
Но само един,
ще остане
завинаги там,
в сърцето ти.
Този, който
не иска други
и който вярва,
но само на теб.

Добър вечер, добър ден!

Добре дошли сте в дома на моето сърце!


Когато блуждая разгръщам душата си...