сряда, 3 май 2017 г.

Празните хора

Уморих се от празните хора,
уморих се от техния стил.
Ако можех само да ги изгоня,
че светът ми те правят прогнил...
Но навярно така ми е писано,
да говоря на мъртви лица,
приказки да разказвам
на хора със празни сърца...
Някой ден, често се моля,
този свят да се промени...
И повече истински хора
от някъде да завалят...

Глътка море

Дайте ми глътка море!
Дайте, че не мога да дишам.
Отнеха ми и мечти, и сърце,
отнеха ми името даже.

Дайте ми, моля ви, глътка море.
И чайки, които да гоня.
Дайте ми пясък и шепа звезди.
Дайте, че не мога да дишам.

Загубих се!
Загубих света си.
Само с море
може да ме спасите.

Да отпия...
Да, да отпия солена вода.
Да бълбука в главата ми.
Да се нахраня със миди…

Дайте ми, моля ви,

малко море,

че умирам,
умирам…

Не се обаждай

ще си спестим малко чувства
не се притеснявай
болката ще си отиде
споменът - не

още един път 
ще кажа "не ми се обаждай"
аз ще звъня
това го знаеш

не ми вдигай
няма да се променим
прекалено си приличаме
заедно да умрем

утре забравям
всички твои тайни
ще спестим малко чувства
болката - не

сряда, 1 март 2017 г.

Откраднати

Научих се да изпитвам по-малко носталгия. Дори когато вали. Може би с времето, с честата смяна на „вкъщи”, с непрекъснатите липси…
А може би и заради това, че съм на 20+…
Всъщност почти се оправям навсякъде. С малко помощ оттук оттам. С повече усмивки. С по-малко говорене. Трябваше и на това да се науча. Не че ми харесва, но се налага. Да не показвам на всеки коя съм и за какво мечтая, че хората крадат мечти. И крадат приятелства. И крадат, каквото могат от мен. Оставят ми само куфара. И аз пак пътувам ли, пътувам. Да си търся думите, че и тях откраднаха – онези вълшебните, дето ги рисувах. Вече пиша по-малко. И по-малко се впечатлявам.
Само за едно нещо страдам безспирно – морето. Ама моето море – дето е черно и солено. Онова море, дето го държах толкова време в шепи. Единствено към него изпитвам носталгия. И тя не се лекува, дори с вълшебните сини води на лазурния бряг. Ама все едно. Вече ми е по-лесно. Може и да е от любовта. Може и да е от нещо друго. Може да е от щастието, че където и да отида, намирам приятели и се смеем.
Днес вали над сините води. Аз съм сама и не съвсем. Имам всичко, но не всичко е при мен. Винаги чакам да се върна отнякъде.

Но благодаря ти, дъжд, че ми донесе малко от откраднатите думи и че ме върна тук, където трябва да съм, за да изпитвам това, което е неизбежно.

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

СЪН

Сънувах тъмните нощи на Африка. Бях хванала ферибот, който ме отведе някъде, на място, което не познавам. Не знаех топло ли ще е или студено. Нямах дрехи в куфара. Говорех на няколко езика. А на земята имаше човек, от който се хранеха червеи.
Пристигнах в онзи свят и разбрах колко съм нищожна. С всичките радости, които притежавам, с всичките си малки емоции, с всичките си претенции, че съм страхотен човек. Защото какво сме всъщност ние, хората? Част от една голяма вселена, в която, колкото и да сме нещастни, винаги има някой, който  е по-нещастен от нас. А щастието винаги е недостижимо.
И така, докато в съня си се чудех откъде да си купя дрехи, там стоеше онзи човек, вече умрял, станал храна за някакви насекоми, без дрехи и без никакви мечти.

А аз мечтаех да се събудя…

Добър вечер, добър ден!

Добре дошли сте в дома на моето сърце!


Когато блуждая разгръщам душата си...